Вагон или локомотив?

Няколко думи за тютюнопушенето на публични места. Аз съм бивш пушач. До колкото може да се говори за такива. Просто от седем месеца не съм слагал цигара в уста. Сигурен съм, че ако запаля ще пропуша отново. Спрях цигарите не поради здравословни причини, а главно заради обществения натиск и цивилизационните принципи, които изповядвам. Правя тези уточнения за да е ясно, че много добре разбирам пушачите и не се изживявав като яростен противник на тютюнопушенето. Обаче рестартирането на дебата за пълната забрана за тютюнопушене на публични места в България ме разочарова.

Безспорно пушенето е вредно и дразнещо действие за пушача и околните. Напълно естествено е да бъде забранено. Докато пушех се дразнех от забраните за пушене, но се стараех да спазвам правилата. В европарламента, например, всяка цигара ми костваше дълъг път през коридори, асансьори и ескалатори, а престоя по летища без място за пушене ме е побърквал. Но такива са правилата и те са справедливи, защото пушенето е един от пороците с най-тежки последици за здравето и работоспособността. Безспорно води до зависимост, но е преодолим проблем. Като бивш пушач знам колко много пушачи искат да откажат цигарите, но не намират физически и психически сили. Понякога е нужен просто повод. Спазването на пълната забрана ще им помогне. Ролятя на обществения натиск е много важна.

Трябва да се разбира другата страна. Пълната невъзможност да се пуши ще води до много нарушения на закона. Затова трябва да се измисли форма на изключение, която хем да позволява ограничено пушене, хем да служи за утвърждаване на пълната му забрана. Звучи невероятно, но е много просто и отдавна е измислено. Местата за пушене трябва да са тесни, мръсни и задушни. Разказваха ми за случай, мисля в Холандия, където в някакъв производствен цех мястото за пушене било стъклена стая като аквариум мотирана до изхода на цеха. Така непушещите работници виждали, че докото те работят, други техни колеги си пушат цигарите и това се случва многократно през деня. Също така, пушачите предизвиквали високомерното съжаление на останалите при гледката на кълбата дим в мръсния аквариум. Пушачите усещат както, обществения натиск на колегите си заради намалената им трудоспособност, така и унижението, на което са подложени. На всичкото отгоре, цигарите струват пари и то не малко. Фокусът на обществен натиск трябва да е насочен към работната среда, а не към ресторантите.

Проблемът с пушенето е в пропушването. А то е социален акт и модел на подражание. Пушенето изглежда приятно и естетично действие в очите на подрастващите. Пушенето трябва да се представя от неговата нелицеприятна социална страна. Имаме закон, който ни върши тази работа. Обаче за съжаление отново имаме дефицит на политици. Случаят е емблематичен, защото политиците трябва да защитават интересите на гражданите, респективно избирателите, а голяма част от тях са пушачи. В същото време именно сега политиците биха могли да влязат в друга своя роля на локомотиви на общественото развитие, като помогнат на колебаещите се да изберат отказа от цигарите и с това да помогнат на цялото общество. Но такава прогресивна роля политиците в България не са играли през последните десетилетия и тя очевидно им е непонятна.