Крушата си има опашка

Приключилата олимпиада в Пекин отприщи сериозен обществен дебат навсякъде по света. У нас също. По света си задават въпроси като как е възможно да се организира събитие с такива мащаби по толкова перфектен начин? Не се ли изкриви съдържанието и смисълът на олимпийското движение? У нас традиционно за последните години въпросът е на какво се дължи провалът на българските спортисти?
Трябва да гледаме по-ведро на нещата. Достатъчно е да си кажем, че просто толкова си можем. Толкова можем, но кои - ние, народът, спортистите или ръководителите на спорта? Склонни сме да гледаме критично, защото сме свикнали с по-добрите постижения. Пък и на фона на разнообразието от проблеми и изпълненото ни със стрес ежедневие спортните успехи на националните състезатели винаги са имали ефект на масова терапия за обществото. Затова е тъжно - не се състоя терапията.
Но тук е моментът да си признаем, че на фона на провала във всяка една сфера в годините до членството в ЕС спортът нямаше как да направи изключение. Достатъчно е да проследим спортните рубрики и предавания в медиите и положението става ясно. Съдържателната им част е посветена на скандали в ръководствата, сбивания на терена, корупция сред съдиите и източване на средства от федерациите. Нищо по-различно от всяка друга сфера. Куца ни всяка сфера от живота, защото зад всяко действие стои човек, а това е най-големият ни провал в прехода. Неусетно загубихме моралните и етични ценности, без които обществото не може да се саморегулира и да върви в позитивна посока. Ето защо не бива да се смайваме от проваленото ни участие в игрите.
И понеже поводът са олимпийските игри, ми се ще да припомня, че едно от основните послания на олимпийското движение е насочено към развитието на масовия спорт навсякъде по света. С основание се счита, че това е средство, чрез което отделният човек възпитава у себе си характер и качества. Те му помагат по-лесно да осъзнае предимствата на екипната работа и личната отговорност на всеки. Масовият спорт у нас е също толкова символично развит, колкото са символични и успехите ни на игрите. Оттам трябва да започнем промяната. Възможно е обществото, разконцентрирано от многообразието на проблеми, да не оцени достойнствата на масовия спорт, но именно тук е ролята на държавата. Основният ресурс за спорт трябва да се насочи към създаване на предпоставки и условия за спортуване в свободното време. Това е въпрос не на пари, а на политика. Осемте златни медала на Майкъл Фелпс са доста абстрактни и далечни за мен. Удоволствие бе да го гледам. Това, което ми е близо, е разваленият плувен басейн в детската градина на сина ми. Старее си така неизползваем не защото няма пари да се поправи, а защото на никой в общината и държавата не му е до това. Е, няма как синът ми да стане новият Фелпс!

28.08.2008